Размисъл

Надвиснало небе пролива тихо дъжд

и сумрак сив покрива всичко с влажно наметало,

светът застива - сякаш спира отведнъж,

денят полека си отива, идва на нощта начало.

Самотна свещ отронва пареща сълза,

потръпва пламъкът докоснат от невидим вятър,

на миглите трепти сълза като застинала роса,

а всичко нереално е като насън или в театър...

И мисля - колко странни хора сме!

Живеещи във странен свят,

прикриващи старателно мечти и чувства,

тук всеки друг до теб е непознат,

а лицемерие издигаме в изкуство.

Живеем всички ние като в измислен филм

от черно-бели неми ленти.

Стени от недоверието помежду си ние градим,

бариери каменни издигаме,

ограждаме се със предпазни ленти...

Студени хора, с каменни сърца -

уж заедно сме, а един от друг далече...

С души, като изгаснали слънца,

отвикнали да дават топлина на други вече.

Затворени сме с собственото Аз,

ти криеш чувствата от мен, а аз от теб ги крия.

Тук отчуждението властва между нас,

тук има само ТИ и АЗ, но няма НИЕ!

Обречени души дошли от разни светове,

събрани от съдба или пък от случайност,

подтиснати сърца и остри умове,

като абстрактни фигури,

самотни до безкрайност...