Надвиснало небе пролива тихо дъжд
и сумрак сив покрива всичко с влажно наметало,
светът застива - сякаш спира отведнъж,
денят полека си отива, идва на нощта начало.
Самотна свещ отронва пареща сълза,
потръпва пламъкът докоснат от невидим вятър,
на миглите трепти сълза като застинала роса,
а всичко нереално е като насън или в театър...
И мисля - колко странни хора сме!
Живеещи във странен свят,
прикриващи старателно мечти и чувства,
тук всеки друг до теб е непознат, ...