Небето ми съвсем обезумя,
или пък уморих се, да го шия?
Не зная. И Земята е жена,
И стяга, до удушване шамия.
Делфини ли писукат – писък тих?
И китовете – да умрат изплуват.
И само в облачен, изплакан стих –
там нежността ми женска съществува.
А иначе съм бурен – жилав, сух,
препъвам, омотавам се и преча...
Мълча си. За лишеното от слух,
заболо нос в паницата човече. ...