От последните къшеи българско мое небе,
там, където държал е бесът месечината в зъби,
тишината се спуска над вечното старо селце
и аз стискам клепач, за да види по-ясно умът ми
как пустее мегданът пред кухото сляпо око
и пред мокрия нос на дръгливото ничие куче.
Вече няма да има мегдан, дето няма хоро -
всеки сигурно сам си танцува, където се случи,
всеки някъде свири и пее, или сам си говори дори,
но какви ли мелодии, думи и речи какви - аз не зная.
Виждам ялова мида, и дъно, и сухо море.
Бисер няма да бъде отгледан, и пошла утеха това е... ...