Реквием

26.06.2024 г., 10:27 ч.

Поезия » Пейзажна, Философска

214 4 3

От последните къшеи българско мое небе,

там, където държал е бесът месечината в зъби,

тишината се спуска над вечното старо селце

и аз стискам клепач, за да види по-ясно умът ми

как пустее мегданът пред кухото сляпо око

и пред мокрия нос на дръгливото ничие куче.

Вече няма да има мегдан, дето няма хоро -

всеки сигурно сам си танцува, където се случи,

всеки някъде свири и пее, или сам си говори дори,

но какви ли мелодии, думи и речи какви - аз не зная.

Виждам ялова мида, и дъно, и сухо море.

Бисер няма да бъде отгледан, и пошла утеха това е...

“Погалѝ си селцето, Боже наш, тъй както се галят деца…”,

но се сепва духът ми, вретище виновно намята.

Нямам право да моля от никого нищо сега -

нито постих, ни бдения върших, нито спах на земята.

От последния къс непокръстено ново небе,

там, където предъвква бесът месечината тежка,

някой вдига ръка - не да стреля от упор във мъртвото мое селце,

а от милост и прошка да избърше сълзата човешка.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.