Охолен живот живея -

да съм силна не умея.

И затова луксозно преживявам,

да плача често си позволявам.

Лукс си е да падаш и на колене,

бедните хора не биха си го позволили въобще.

Много шик е, казват, да си жалък -

да се молиш за всеки залък.

И за това луксозно преживявам.

Друг, за да не разплача себе си,  наранявам...

Елитът ми е просто заложен,

луксът - подкожен.

И пак ще си жуля колената,

за да ми е луксозна съдбата.

И пак ще бъда клоуна на класа,

защото имам лукс и мога да си го позволя.

И мога много да ви лъжа за това,

но понякога ми се ще да можех да крада.

Че да свия малко достойнство,

че мизерията на този лукс май станала ми е свойство.

И колената ми прекалено много кървят,

краката отказаха да вървят.

Реквиема за елита си написах, изживях,

но живот ли беше това, дето извървях?