Сън ли бе или кошмар
на някой, който някога мечтал е.
Дух ли бе или гробар,
зариващ се със отрицание.

Копка бавна, две... не три,
пръстта засипва ти ковчега.
Китарата прашясала стои...
безжизнена, повехнала и бледа.

Помня как сълзите ти искряха,
когато лунното дете откриваше
във всекиго от нас. И после искаше
да пеем... така, че да ни чуят в небесата.

Да ги сринем... и те, падащи с гръмовен шум,
да чуят ТЕБ. Да чуят, че веднъж
дете роди се и с мъничкия си триумф,
дори и Зевс разплака... с китарния си, нежен звук.

Летата минаха,
пръстта отдавна там е суха.
Лалета носех ти,
но плачещи и те посърнаха.

Искам да ти дам
последните си две сълзи
и с гладиоли искрено разцъфнали...
ти там ще си какъвто си...

ЗАВИНАГИ!