Рибар и Русалка
(приказна поема за пораснали)
От хоризонта бриз довявал свежа
прохлада нейде в южни ширини.
Там млад Рибар изкърпвал стара мрежа,
и плискали го залезни вълни...
А тиха вечер, тайнствена и кротка
намятала върху света воал
и за нощта рибарската си лодка
той в пясъка бил вече заорал...
Задухали и ветрове вечерни,
изгрявали и първите звезди,
а по брега проточили се черни
след сенките пробягващи следи...
...Тогава от морето ненадейно
невероятно хубава жена
излязла на брега, а всяко нейно
движение сподиряла вълна...
Тя толкова чаровна и прекрасна,
и толкова пленителна била,
че и звезда по нея се прехласнала
и осветила с огнена следа...
Облечена на Слънцето в лъчите
от залезната мека светлина-
и още на мъжете от мечтите –
стояла прелестна: Една жена...
В ръка държала морска раковина,
в която свирел вятър укротен
и в идващата нощ като Богиня
вървяла по брегът усамотен...
... Рибаря щом видяла и се спряла
и точно както се твърди: искра́-
там помежду им мигом прехвърчала,
и хвърлила ги в шеметна игра...
...Любов ли?... Щó-ли?... С ласките си луди
надвили гравитацията те...
И полетели в орбити безумни
опиянени в звездното небе...
Морето залюляло се синхронно
със ритъма на техните тела...
С мелодия магично – монотонна
прибоят блъскал близката скала...
А тя разбрала изведнъж: какво я
към него тъй привлякло изведнъж,
че както си лежали там в прибоя
изпитала – любов какво е – с Мъж...
Душите им летели в необята,
забързани след всеки миг покой
и той познал за първи път: Жената
там в люлката на тихият прибой...
... А в изгрева, когато просветляло
небето във оранжева зора-
тя, от страстта обсебена, признала
смутено, че е морска дъщеря,
а Царят на морето е баща ѝ
и той, владеещ ураганна мощ
ѝ разрешил сама да опознае
човешката любов през тази нощ...
И долу, там във бездната, където
без слънчева и звездна светлина,
все тъмно и студено е морето
в коралови дворци живее тя,
но може от баща си да измоли
да идва нощем тук на този бряг
и да се носят по вълните голи
на страстите във прелестния бяг...
...И казала му още, че когато
целуне слънце първите вълни,
тя трябва да е вече под водата
във морските безмълвни дълбини.
но пак ще дойде тук и утре вечер,
че на нощта във галещия мрак,
желае любовта им да е вечна
в игривите вълни на този бряг...
... Понеже вече се разреждал мрака
и гаснели последните звезди –
се хвърлила в морето, без да чака
и скрили я далечните вълни...
... Рибарят там, объркан и отнесен
останал сам във тихият прибой,
и бавно осъзнавал се унесен,
но изтрезнял след „щурият запой”,
че те били деца на две Стихии:
Земята и "бездънното" Море
и нямало възможност, и с магии
дори, вълшебство да ги събере...
... Той сутринта излязал във морето
със лодката си пак на риболов,
а тъпа болка глождела сърцето му
със чар от невъзможната любов...
... Денят когато разпилял в небето
на залез нов разискрената жар,
Русалката излязла от морето
да търси своя млад рибар,
но само от рибарската му мрежа
намерила разкъсани влакна
и тях, като абсурдната надежда,
отмъкнала засилена вълна...
* * * * * * *
... А в кръчмите моряшки се разказва
как виждали са в нощната мъгла
една жена от бездната излязла
до сутринта на стръмната скала
и може би заслушана молитвено
във вятъра и нощните вълни,
повярвала била си лекомислено,
че може любовта да отболѝ...
... А пък Рибаря по пътеки звездни
безумната любов намерил пак,
но не във мрачни и студени бездни:
а в южен, с жарки хубавици бряг...
Едно време в Океана
© Коста Качев Todos los derechos reservados