Рибар и Русалка

(приказна поема за пораснали)

От хоризонта бриз довявал свежа

прохлада нейде в южни ширини.

Там млад Рибар изкърпвал стара мрежа,

и плискали го залезни вълни...

А тиха вечер, тайнствена и кротка

намятала върху света воал

и за нощта рибарската си лодка

той в пясъка бил вече заорал...

Задухали и ветрове вечерни,

изгрявали и първите звезди,

а по брега проточили се черни

след сенките пробягващи следи...

...Тогава от морето ненадейно

невероятно хубава жена

излязла на брега, а всяко нейно

движение сподиряла вълна...

Тя толкова чаровна и прекрасна,

и толкова пленителна била,

че и звезда по нея се прехласнала

и осветила с огнена следа...

Облечена на Слънцето в лъчите

от залезната мека светлина-

и още на мъжете от мечтите –

стояла  прелестна: Една жена...

В ръка държала морска раковина,

в която свирел  вятър укротен

и в идващата нощ като Богиня

вървяла по брегът усамотен...

... Рибаря щом видяла и се спряла

и точно както се твърди: искра́-

там помежду им мигом прехвърчала,

и хвърлила ги в шеметна игра...

...Любов ли?... Щó-ли?... С ласките си луди

надвили гравитацията те...

И полетели в орбити безумни

опиянени в звездното небе...

Морето залюляло се синхронно

със ритъма на техните тела...

С мелодия магично – монотонна

прибоят блъскал близката скала...

А тя разбрала изведнъж: какво я

към него тъй привлякло изведнъж,

че както си лежали там в прибоя

изпитала – любов какво е – с Мъж...

Душите им летели в необята,

забързани след всеки миг покой

и той познал за първи път: Жената

там в люлката на тихият прибой...

... А в изгрева, когато просветляло

небето във оранжева зора-

тя, от страстта обсебена, признала

смутено, че е морска дъщеря,

а Царят на морето е баща ѝ

и той, владеещ ураганна мощ

ѝ разрешил сама да опознае

човешката любов през тази нощ...

И долу, там във бездната, където

без слънчева и звездна светлина,

все тъмно и студено е морето

в коралови дворци живее тя,

но може от баща си да измоли

да идва нощем тук на този бряг

и да се носят по вълните голи

на страстите във прелестния бяг...

...И казала му още, че когато

целуне слънце първите вълни,

тя трябва да е вече под водата

във морските безмълвни дълбини.

но пак ще дойде тук и утре вечер,

че на нощта във галещия мрак,

желае любовта им да е вечна

в игривите вълни на този бряг...

... Понеже вече се разреждал мрака

и гаснели последните звезди –

се хвърлила в морето, без да чака

и скрили я далечните вълни...

... Рибарят там, объркан и отнесен

останал сам във тихият прибой,

и бавно осъзнавал се унесен,

но изтрезнял след „щурият запой”,

че те били деца на две Стихии:

Земята и "бездънното" Море

и нямало възможност, и с магии

дори, вълшебство да ги събере...

... Той сутринта излязал във морето

със лодката си пак на риболов,

а тъпа болка глождела  сърцето му

със чар от невъзможната любов...

... Денят когато разпилял в небето

на залез нов разискрената жар,

Русалката излязла от морето

да търси своя млад  рибар,

но само от рибарската му мрежа

намерила разкъсани влакна

и тях, като абсурдната надежда,

отмъкнала засилена вълна...

*     *     *     *     *     *    *

... А в кръчмите моряшки се разказва

как виждали са в нощната мъгла

една жена от бездната излязла

до сутринта на стръмната скала

и може би заслушана молитвено

във вятъра и нощните вълни,

повярвала била си лекомислено,

че може любовта да отболѝ...

... А пък Рибаря по пътеки звездни

безумната любов намерил пак,

но не във мрачни и студени бездни:

а в южен, с жарки хубавици бряг...

Едно време в Океана