Седя на голата маса

и гледам белия лист.

Как да обясня на света,

че вече не съм оптимист?

Чува се в далечината

глуха музика без глас.

Седя сама в тъмнината -

над мен тя взела е власт.

В ъгъла мярка се сянка,

бавно прокрадва се към мен.

Приближава се с мрачна осанка,

предвещава последния ден.

Носи в ръката си пламък,

в яркожълто трепти.

С поглед студен - като камък,

гледа ме и душата ми руши.

Слънцето бавно изгрява,

разстила то златни лъчи.

Споменът лош избледнява,

но страх още сърцето таи.

И седя пак на празната маса,

взирам се в белия лист.

И рисувам цветя с надежда една - 

да бъда пак оптимист.

20/10/2011