Седя на голата маса
и гледам белия лист.
Как да обясня на света,
че вече не съм оптимист?
Чува се в далечината
глуха музика без глас.
Седя сама в тъмнината -
над мен тя взела е власт.
В ъгъла мярка се сянка,
бавно прокрадва се към мен.
Приближава се с мрачна осанка,
предвещава последния ден.
Носи в ръката си пламък,
в яркожълто трепти.
С поглед студен - като камък,
гледа ме и душата ми руши.
Слънцето бавно изгрява,
разстила то златни лъчи.
Споменът лош избледнява,
но страх още сърцето таи.
И седя пак на празната маса,
взирам се в белия лист.
И рисувам цветя с надежда една -
да бъда пак оптимист.
20/10/2011
© Даяна Видолова Всички права запазени