Вървеше тъй изнемощяло, 
по свойта свикнала безпътица,
отдавна болното ми тяло, 
което търсеше духа си... 
А той е нейде там изгубен, 
насред глаголи и наречия, 
останал сам сред всички думи, 
лежеше гол и безсърдечен. 
И вдишва въздух мързеливо, 
под калните криле на спомена, 
че някога е бил всесилен, 
(макар и да звучи нескромно.)
Но времето не е лечение, 
дори за спешните му случаи. 
Не всяка птица има своя клон, 
и не за всеки кокал - куче... 
Какво, че би надала зов, 
безмълвна - моята душа, 
макар изпълнена с любов, 
тя помни повече лъжата...
На всички краища във края, 
живота ми не е проклетник. 
Пресипнал вече да го лая, 
ще слушам Божии съвети. 
И щом духът ми се събуди, 
ще вдигне взор към свойто тяло. 
Дано в нощта не е сънувал, 
наяве колко е боляло... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
03.01.2024