С кинжал в сърце през пустош скитах

и с кръв в ръце душа си давех.

От черен камък аз излитах.

От слънчев пламък сняг аз правех.

Аз птица бях. Крила превърнах

с един размах във прах от страх, че

през слънчев ден със тях ще върна

пак радост в мен със полет славен.

Стъкло аз бях сребристобяло

от мисли меч разбил го цяло.

Заключен бях в на гарван тяло

и ден след ден намирах част от мен!

Във ден студен открих сърцето -

в любов пленен дворец рубинен,

като графит на лист проклето -

размазан като плод малинен.

В дъждовен ден открих душата

там вътре в мен във черна стая.

Бе звезден дим... на миг мъглата,

непроменим в на вечност края.

През нощ фатална мойте мисли

в печална песен, мътни, лични

открих ги в тоновете ниски,

разляти в лед, меланхонични.

А в ден до мен намерих Генка.

Аз бях дете, тя - цветна птица.

На лист в петна и бели сенки

на пролетна картина скица.

Коса от черен карамел бе

във слънчеви лъчи преплетен.

Очи от искреност с канела,

с вълни в кафе под изгрев летен.

От прах събра крилата мои тя

и плах със страх летях към рая.

През слънчев ден с на гълъб тяло

отлитнахме към вечност края!