С белите крила на гарван
С кинжал в сърце през пустош скитах
и с кръв в ръце душа си давех.
От черен камък аз излитах.
От слънчев пламък сняг аз правех.
Аз птица бях. Крила превърнах
с един размах във прах от страх, че
през слънчев ден със тях ще върна
пак радост в мен със полет славен.
Стъкло аз бях сребристобяло
от мисли меч разбил го цяло.
Заключен бях в на гарван тяло
и ден след ден намирах част от мен!
Във ден студен открих сърцето -
в любов пленен дворец рубинен,
като графит на лист проклето -
размазан като плод малинен.
В дъждовен ден открих душата
там вътре в мен във черна стая.
Бе звезден дим... на миг мъглата,
непроменим в на вечност края.
През нощ фатална мойте мисли
в печална песен, мътни, лични
открих ги в тоновете ниски,
разляти в лед, меланхонични.
А в ден до мен намерих Генка.
Аз бях дете, тя - цветна птица.
На лист в петна и бели сенки
на пролетна картина скица.
Коса от черен карамел бе
във слънчеви лъчи преплетен.
Очи от искреност с канела,
с вълни в кафе под изгрев летен.
От прах събра крилата мои тя
и плах със страх летях към рая.
През слънчев ден с на гълъб тяло
отлитнахме към вечност края!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоан Георгиев Всички права запазени
