Самотно сиво кълбо, тонове прах,
първи свидетел на човешкия грях.
Гледаш нагоре, оплакваш душата,
колко емоции събрала е Луната?
Тази вечер Зорницата е цяла,
всичко вижда, като лампа огрява.
Въртят се децата, никой не спи,
усеща се присъствие и на мъртви души.
Сам, в безкрайна нощ, остаряваш,
кръгла мощ в небето, помъдряваш,
и знаейки, че те наблюдава,
търсиш прошка, битието натежава.
Задаваш си въпроса - какво ти трябва?
Всичко искаш, "егоист" ти приляга.
И си даваш сметка, макар и на инат,
малко е нужно, за да си богат.
Целият живот, миг прекрасен,
времето те смачква, спомен неясен.
Търсиш внимание, като плач на дете,
в грижи се губиш, а водата тече.
Поглед нагоре, звездна картина,
въздишка глуха, сам сред малцина.
В тази нощ, пред духа на Луната,
себе си търсиш, цениш самотата...