Ден 90
Чудя се...
Как стана?
Кога мина това време?
Как съм успял да стигна дотук?
Празнота —
Така бих го нарекъл.
Чувството, което владее душата ми
от три месеца насам.
Толкова сме близо,
а всъщност толкова далеч.
Заспивам с мисълта за теб,
но до мен има само сянка.
Смея се, уж искрено,
но ехото ми отвръща със самота.
Тъгувам, рамо до рамо с теб,
а ръцете ми остават празни.
Животът ми се превърна
в безкрайна зима.
Приятелите... те са онези,
с които споделям време,
но не и себе си.
С тях се смея,
но никога истински.
А родителите ми са там —
очи, които ме гледат,
но сякаш не виждат.
Думи, които говорят,
но не докосват.
© Elihan Imam Todos los derechos reservados