Ден 90

Чудя се...

Как стана?

Кога мина това време?

Как съм успял да стигна дотук?

Празнота —

Така бих го нарекъл.

Чувството, което владее душата ми

от три месеца насам.

Толкова сме близо,

а всъщност толкова далеч.

Заспивам с мисълта за теб,

но до мен има само сянка.

Смея се, уж искрено,

но ехото ми отвръща със самота.

Тъгувам, рамо до рамо с теб,

а ръцете ми остават празни.

Животът ми се превърна

в безкрайна зима.

Приятелите... те са онези,

с които споделям време,

но не и себе си.

С тях се смея,

но никога истински.

А родителите ми са там —

очи, които ме гледат,

но сякаш не виждат.

Думи, които говорят,

но не докосват.