Една душа увехва,
дала мила клетва
да се държи и да не тъгува,
но след време по друг път пътува.
Един ден живее в красота,
но лампата скоро угасва в самота
и що живота й в щастие крепеше
вече надалеч от нея летеше...
И сякаш нямаше какво да я спре,
да държи пламъка да не умре.
Да... нямаше я вече красотата
и всичко потъваше дълбоко в самотата,
всичко крепеше се на ужасната тъга,
заместила прекрасната цветна дъга.
Всичко беше вече черно-бяло
в едно сърце раздрано и безмълвно тяло.
Срамът стоеше на мястото на гордостта
и омразата към себе си на мястото на любовта.
И за ужас всичко хубаво пропадна в пропастта...
Но незнайно защо, животът й продължаваше,
може би старият спомен силно я тласкаше,
макар и без желание, за живот държеше
и на безсмислена надежда се крепеше.
Сега животът й беше различен, променен,
тъжен, гаден, вътрешно сломен,
нямаше в него жива душа,
само тъжния спомен за любовта...
Духове в душата й летяха
и болни думи за смелост й шептяха,
напомняха й за миналото старо
и може би имаха право,
но нищо вече не можеше да я спре
себе си в нещастие и самота да обрече.
Това бе нейното бъдеше сега,
но по-добре ли щеше да е сама?!?
Без никой до себе си, без красота,
сама нейде на края на света...
Вече за нея нямаше сън,
нямаше слънце и птички навън,
само пода мокър и стените мрачни,
реки от сълзи и паяжини страшни.
И тя там, по средата на стаята празна,
седеше там тъжна, тъмна и ужасна,
обречено с крака свити в прегръдка нещастна,
нямаше ли поне една мисъл прекрасна?!
Не... любовта всичко с грубост й отне
и нямаше време дори да каже 'НЕ!'
И принудена беше пътя си да продължи
и с едри сълзи за разбитите мечти да тъжи.
Това е животът, изпълнен с трудности без край.
Понякога ти се иска просто да кажеш "КРАЙ!"
Но нямаш избор в този момент ужасен
и оставаш сам, далеч от спомена прекрасен,
който бавно обгръща се от тъмнина
и те оставя сам, на края на света...
и ти седиш... без приятели, без дом, без крила.
Да... сам оставаш, обречен завинаги в самота.
Да... сам оставаш, лишен от свобода!