Самоизмама
Самоизмама
Замених широтата на безкрайно поле,
за безпътица на улици прашни и глухи,
преследвах неясни надежди в чуждо небе,
а оставих на тревата словата нечути.
Замених на водата ромонящия глас,
за хлор, стегнат в железни тръби,
само далечно познат в късния час
е шумът на дъжда, който от изгрев вали.
Замених на повея хладната ласка
за уюта задушен на градски стени,
замених всичко - до последната драска,
на минало... като рана то още гори.
Млад бях, или в призраци влюбен?
Все едно. Горчива самоизмама...
към ,,някога,, отдавна е пътя изгубен,
във времето обратни пътища няма.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Запрян Колев Todos los derechos reservados
