Самота...
Живот ли е това?

Тежка ли е таз съдба,
щом обречена е да се скита сам сама?

Не е тежка, нали?
Свикваш бързо да живееш с лъжи.

Търсиш, ала не намираш мечти.

Пазиш тайно надежди,
че време ще дойде добро,
че някой ще те спаси и от това зло.

Но в един момент надеждата се срива,
и сам затваряш се в черупката си сива.

Чупиш и прекършваш души,
но само тези, които нараняват те, нали?

Ставаш за миг егоист,
не можеш да мислиш за друго,
освен за това,
че отново си сам на света.

И как да не мислиш,
след като това ти е реалността?

Какво ти остава тогава?

Задушаваш се от всичко и от всички.

Искаш да избягаш - Бягаш!

Но накъде?

Търсиш своя път,

 а намираш ли го? - Не!

Търсиш смърт и печал,
но осъзнаваш,
че никой няма да изпита и капчица жал.

Какво ти остава тогава?

Да се прибереш у дума,

да погледнеш с фалшива усмивка деня.

Да таиш ненужен копнеж за любов,
вечно да стенеш за нея с тъжен зов.

И вътрешно знаеш, че да останеш без нея не си готов.

Но чакай, надеждата май още те крепи?

Искаш да си върнеш своите мечти,
дори наивни да са в нечии очи.

Не искаш вече да живееш в лъжи,
и да казваш винаги, че вътрешно не те боли.

Измисли си тогава свят,
в който ти ще си най-добър и богат

Не богат от пари,
а от милиони чувства,

красиви мечти.

Измисли си хора добри
и не оставяй никой никога да те разруши.

И в мига в който почувстваш самота
разбери, че надежда протяга своята ръка.

За да те спаси от тази мъка, от тези сълзи,
от хилядите човешки лъжи.

Поеми с радост тази ръка
и не скланяй никога надолу глава!

                                                                      2005