Самота...
Самота...
Живот ли е това?
Тежка ли е таз съдба,
щом обречена е да се скита сам сама?
Не е тежка, нали?
Свикваш бързо да живееш с лъжи.
Търсиш, ала не намираш мечти.
Пазиш тайно надежди,
че време ще дойде добро,
че някой ще те спаси и от това зло.
Но в един момент надеждата се срива,
и сам затваряш се в черупката си сива.
Чупиш и прекършваш души,
но само тези, които нараняват те, нали?
Ставаш за миг егоист,
не можеш да мислиш за друго,
освен за това,
че отново си сам на света.
И как да не мислиш,
след като това ти е реалността?
Какво ти остава тогава?
Задушаваш се от всичко и от всички.
Искаш да избягаш - Бягаш!
Но накъде?
Търсиш своя път,
а намираш ли го? - Не!
Търсиш смърт и печал,
но осъзнаваш,
че никой няма да изпита и капчица жал.
Какво ти остава тогава?
Да се прибереш у дума,
да погледнеш с фалшива усмивка деня.
Да таиш ненужен копнеж за любов,
вечно да стенеш за нея с тъжен зов.
И вътрешно знаеш, че да останеш без нея не си готов.
Но чакай, надеждата май още те крепи?
Искаш да си върнеш своите мечти,
дори наивни да са в нечии очи.
Не искаш вече да живееш в лъжи,
и да казваш винаги, че вътрешно не те боли.
Измисли си тогава свят,
в който ти ще си най-добър и богат
Не богат от пари,
а от милиони чувства,
красиви мечти.
Измисли си хора добри
и не оставяй никой никога да те разруши.
И в мига в който почувстваш самота
разбери, че надежда протяга своята ръка.
За да те спаси от тази мъка, от тези сълзи,
от хилядите човешки лъжи.
Поеми с радост тази ръка
и не скланяй никога надолу глава!
2005
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радена Всички права запазени
