Отново съм в окопите на самотата...

прояждаща е тя надеждата последна моя.

И пак във плен съм аз на тъмнината...

насочил мисълта си към душата нежна твоя.

За поред път обгърнат съм от тишината...

а сърцето ми сломено не издържа вече на покоя.

В мисълта ми образи безчет редят се...

но дори и там те виждам аз да тичаш.

Спомените ми за теб държат ме...

но дори и в тях от мен отлиташ.

А колко красиво е сърцето твое...

но във него ти за мен не питаш.

И редят се отново самотните звезди на небосвода...

там греят те, но в душата ми тъмнина злокобна се е загнездила.

И самотни птици пеят свойта нощна песен във изгора...

чувам ги дори аз да се смеят, но ти със тишина си ме дарила.

Клоните на две дървета се преплитат в тази късна доба...

сякаш прегърнати са те, но ти със самота си ме повила.

И не спирам аз да мисля как да те намеря...

и не искам аз да зная, че надеждата я няма.

Искам аз сърцето ми със тебе да си сгрея...

а не отново само тялом да сме двама.

А как желая само със сърцето твое да се слея...

но ти за мен недей се притеснява.

 Силен съм... и за тебе силен ще остана!!!