Далечен прошеп. Чувство старо.
Стъпки -
глухи и безплътни,
и някак си болезнено познати.
Промъкват се на пръсти,
тъй бързо,
танцувайки през мислите
и спомените смътни.

Блажена пауза,
кратък миг спокойствие...
А после -
повей на отворена врата.
В просъница потрепвам
и откъсвам се от красотата на съня.
Примижвам и ме плисва тъмнината.
Внезапен хлад и сенки нови
прокрадват се по моите стени.
А те... притискат,

задушават,

тъй ежедневно сиви,
изгубили довчерашния блясък
и придобили нова,
притъпена светлина.

Оглеждам се и виждам НЕЯ,
отново НЕЯ -
бледа,
слаба,
вечно нежелана,
а някак си по своему прекрасна...
стои там - до вратата,
в лунна светлина обляна
и ме изпива с поглед.
Усмивка в мрака.
Приятелски подадена ръка...
Нататък всичко беше ясно!

Поемам въздух -
трудно и дълбоко.
Решавам най-накрая да се примиря.
Една прегръдка вярна.
Едно сърце разбито...
и в края
само една дума -
САМОТА!