Нежен звън дочух в далечината,

безнадежно лутайки се в тъмнината.

О, дали дошъл си ти от самотата,

надвиснала над мен да ме избавиш?

Знам, сама избрах си участта,

но нима ще мога аз да спра

напразно все да се надявам,

опитвайки от болката си да избягам.

Запленена аз копнея и копнея,

но минават дните, 

после и годините,

а аз стоя си и стоя,

навела тъжно своята глава,

докато мъглата ме обгърне

и в самия мрак ме превърне.

Всеки вопъл, всеки стон

глухо го сподавям.

Всеки присмех, всеки упрек

тежко го понасям.

Но ти стоиш и гледаш отстрани,

как отнася ме, мълвата,

в двореца си от лъжи.

Те изяждат всичко живо,

що останало бе в мене, 

а аз търпя и търпя 

напразно копнеейки за любовта.