/ на майка ми

за 85-та годишнина/

Сама осъмваш

Пладне

Пак сама замръкваш

                 Така е ден след ден

На портата и днес

отново никой не похлопа

не идват и не си отиват гости

                 Така е всеки Божи ден

Децата ти

отдавна са заминали

и път обратен рядко търсят те

                 Така е вече от години

Когато ти е ведро на душата

сама си песента подкарваш

и няма кой да те послуша

                  Аплодисменти не желаеш ти

Когато ти е тежко на сърцето

самотно сълзите преглъщаш

но няма с кой тъгата да делиш

                   Тишината задушава всеки стон

А внуците

през девет планини, в десета

побягнаха, късмет да дирят те

                   Къде ли ще осъмват ?

Домът, събиран с обич и лишения

е вече само бели четири стени

и лицата в телевизора

                   Ден след ден.....

Очакване със изгрева

преваля пладне и усещане за залез

Така догаря всеки ден

                   А вече и Живота