Някак си развързах страховете си

и пред мен изплуваха усмивките

на печалните ви образи...

Виждах как обичате и мразите

всичко в мене някога разграбено...

Търсихте ли всъщност в мене истина?!

В къщите ви идвах непоканена.

Исках да намеря в някой смисъла.

Исках да рисувам по стените ви.

Късах спомените от кориците.

Същността остана във недрата ми.

А лъгахме се колко, че си липсваме...

Развързвайки аз някак страховете си,

в момента, щом опитах да си тръгна...

разбрах - не ме е страх без вас, простете ми...

Самотница била съм и ще бъда!