Какво не преживява майката Земя,
какво не изживява майчицата клета,
да гледа как човешката ламя
я пълни с кръв и сълзите валят
в пръстта от мъките обзета.
Повехнали надгробните цветя
да ги полюшва мъртъв полъх,
димът да се разхожда в запустелите поля
на сред останки на неистината гола!
Смълчани буци, напукани от завладяващия смут,
настанил се с неусетно изведнъж,
се претъркулват, вдъхват мирис на барут,
и впиват взор във сляпото небе за капка дъжд.
Далечен плач криле разперва,
да дири своя си безрадостен простор,
листата пожълтели потреперват
под ехото на долетял минор.
А ти, човеко, друг стани да видиш,
широко отвори очи,
в прегръдката на истина хвани Земята
и знай където и да идеш,
гнойните ù рани заличи!
Реки от зло и подлеци във армии,
а ти със своята повеля
срещу тандема див и уродлив.
Подлеца ти не трябва да го стреляш,
подлеца трябва да го ровиш жив!
Пред тебе ще изскочи звяр в човешка кожа,
той иска своето и то е всичко,
но твоята победа ти ще му предложиш
под нея страх в окови,
в окови и безропотното ничком!
Пътят ти ще бъде труден, страшен,
хищни птици ще връхлитат върху теб,
остри зъбери,бездънни ями ще те плашат,
очи в очи със дяволски вертеп.
Но пътят е един, за тебе друг не може и да има,
вървиш напред, сечеш със своя меч,
обезглавяваш мъртвото в таз човешка зима,
развяваш знамето на новата човешка реч!
гр. София, 11.07.2015г.
© Димитър Христов Todos los derechos reservados