Не искам многото пари, а искам обичам да прелива
над най-тъговните земи. Защо животът се присмива
на всеки опит да летя като мънисто в тъмнината?
Когато плача в тъмнина, ме отпишете от играта –
играта – тичай за пари, която днес ни е присъща.
Защо сме толкова добри на думи в родните си къщи,
а вън мълчим като сълза, която никой не отрони
на подредената софра с крещящи в тихото балони?
„Защо“ е скромният въпрос, разголен в нашите копнежи.
Навън излизам сутрин бос, макар земята да ме реже
като оръжие в ръка на дама, мразеща ме много.
Да бъда нечия тъга – не искам, няма и Не мога. ...