Слама постлах за свойте мечти,
не знаех, че лесно изгаря,
живота подпалва толкова много съдби,
само сламена пепел остава.

Човеците викат, плачът им се чува,
а моят шепот оглася полята.
Бурята спи под измръзнала шума...
онази, същата... дето ще коси душата.

Ще я чакам, ще я чакам да дойде,
та нали и на мене ми трябва орач,
да изтръгне всичко, да ме остави гола
и после да посея ново семе пак.

И в последния изгрев, в последния залез,
сред тръстиките буйни, вятъра див,
със сламени нишки в косите
непозната жена ще излее моята младост във стих.