Малка слънчева искрица

в скрити, мрачни дълбини.

Меко тя те сгрява

и в сърцето ти пламти.

Желание красиво да дарява

и любов да възгласи.

Макар и рядко да изгрява,

трудно ще се изгаси.

Като мръсна черна плява

дълбоко тя се корени.

С тихи стъпки неусетни

мами да я приютиш

и в обятия невинни, летни

да се преродиш.

Дори и малка, и плашлива,

от дълбоко тя извира

и плахо промълвила:

"Ще ме приютиш ли...?"

... Нима обичам...?