Ще можеш ли венец да сплетеш 
маргаритено нежен, уханен, 
със златни нишки втъкан 
коси ми в зори да закичиш.
С разчорлен от вятър бретон, 
през полето волно да тичаш
и единствено, само за мен, 
метличен букет да събираш.
С усмивка от слънце - в очи,
твоето утро да срещам. 
Смях като дъжд да звъни, 
а пеперуди, дъга да рисуват. 
Под небе изтъкано от звън,
до безкрая да правиш пътека, 
да мечтаеш с мен всеки дъх, 
да летим с крилото на птица. 
И от залеза тих - огън червен, 
привечер ти да разпалиш,
после, наниз от сини звезди - 
люлка небесна да ми направиш.
Лунна свещ с пламък горещ, 
обич по мен да чертаеш. 
В този свят свободен край нас,
сърце ми, ти да взривяваш. 
С пламък в очите игрив,
усмихнат, по детски наивен,
много дръзко и лудо почти
тишината от мен да отпратиш.
Ще можеш ли,от извора чист
в шепи нежност да грабнеш,
пияни мигове,пълни с любов,
до изгрева с мен да отпиваш. 
Аз те искам точно такъв - 
устремен към мен като ручей,
който бърза към буйна река, 
очакващ лудото случване.