Сияен лъч

Листа и спомени се ронят,

въздишки тайнствено шептят,

съдби из етера се гонят,

с криле от вихрите летят.

В очи- небето неразбрано

се взира, плачейки без глас.

Нима без отговор остана,

зовът за помощ в тежък час?

Кога ли бе, че се изгубих,

в гора с попарени цветя?

Вървях насън, но се пробудих

лице обръщам към света.

И пак се уча да обичам,

да виждам смисъла в това,

на огън страшно да приличам,

до тлен безумно да горя.

Така смирено ще остана

сред пепел, време да броя,

в заря от пламъци обляна,

сияен лъч да се родя...