Сияен лъч
Листа и спомени се ронят,
въздишки тайнствено шептят,
съдби из етера се гонят,
с криле от вихрите летят.
В очи- небето неразбрано
се взира, плачейки без глас.
Нима без отговор остана,
зовът за помощ в тежък час?
Кога ли бе, че се изгубих,
в гора с попарени цветя?
Вървях насън, но се пробудих
лице обръщам към света.
И пак се уча да обичам,
да виждам смисъла в това,
на огън страшно да приличам,
до тлен безумно да горя.
Така смирено ще остана
сред пепел, време да броя,
в заря от пламъци обляна,
сияен лъч да се родя...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Митева Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ