Ходя и гледам намръщени хора по улици, свели глави като просяци.
Злосторници, затворници на своите собствени делници.
Омислени, а може би просто замечтани безделници.
А други са паднали, чакащи помощ, милостиня или просто опора.
Но няма надежда, както в кутията на „Пандора”.
Ходят сами по прашните улици, брули ги вятърът, но не на метафора, ами буквално,
такова е битието ни кално.
Колко брутално!
Поглеждам нагоре и виждам небе без граници,
но не мога да разбера как хората сме толкова ограничени
от своите пороци и навици.
Нещастници, вкопчени в своето минало като пиявици. ...