Ходя и гледам намръщени хора по улици, свели глави като просяци.

Злосторници, затворници на своите собствени делници.

Омислени, а може би просто замечтани безделници.

А други са паднали, чакащи помощ, милостиня или просто опора.
Но няма надежда, както в кутията на „Пандора”.

Ходят сами по прашните улици, брули ги вятърът, но не на метафора, ами буквално,

такова е битието ни кално.

Колко брутално!

Поглеждам нагоре и виждам небе без граници,

но не мога да разбера как хората сме толкова ограничени

от своите пороци и навици.

Нещастници, вкопчени в своето минало като пиявици.

Наивници вярващи, в легенди, но никога в себе си.

Загубени търсещи пътя към щастието в гъст катранен дим.
Разбираме, че пътят към светлината сякаш е непроходим.