ПЕСЕН VІ - ИЗБРАНИТЕ

Слънцето гневно обагри в червено

равните степи надлъж и на шир.

Кръв от небето, фатално ранено,

призрачни сенки зовеше на пир.

Гръм се разнесе, земята изтръпна.

Там - над високите градски стени,

в стръмна спирала надолу се спусна

Черният дракон с човешки очи.

Двама ездачи с искрящи зеници

бяха възседнали страшния звяр.

Те се зовяха Таян и Зафира,

носеха вест за учителя стар.

Щом ги видяха да идват със дракон,

ревнаха в поздрав стотици гърла,

с трепет се взираха в госта нечакан -

жива легенда с метални крила.

Кацнаха близо до градските порти.

Прах на кълбета за миг ги заля.

Драконът с глас уморен проговори:

- Хайде, разходката свърши, деца.

Слизайте вече, гърбът ми изтръпна

да ви дундуркам по целия свят.

Тичайте вкъщи, че мракът настъпва.

Аз ще се връщам в небето над вас.

- Сбогом, приятелю верен, пази се!

Нощем е страшно - отвърна Таян.

С нежна целувка Зафира го слиса

и му намигна със поглед засмян.

Тъй се сбогуват героите - кратко.

Нямаха време за дълги слова.

Драконът плавно пое в небесата,

а пък Таян и Зафира в града.

Стана студено и вятър задуха.

Над хоризонта оранжево-сив

облаци грозни настъпваха глухо,

слети в зловещ буреносен масив.

Хората, бързо съвзети от шока,

се заловиха да готвят отпор

срещу заплахата - участ жестока

да се стовари над техния двор.

В улей дълбок пред стените високи

сръчно наливаха земно масло.

Всички животни прибраха в обори,

дето да имат надежден заслон.

Виеше силно сигнал за тревога.

Звън на стомана ехтеше навред.

Преобразиха се мирните хора

в страшна войска със безупречен ред.

Двамата млади направо летяха,

сякаш се бяха сдобили с криле

и след минута пред храма стояха.

Вътре ги чакаше с бледо лице

техният верен духовен наставник -

тъст на Таян, на Зафира баща.

Бяха подготвени много отдавна, 

че ги очакват подобни неща.

- Влизайте вътре, деца, тук ви чакат.

Виждам - очите ви в бяло блестят.

Значи видяхте сърцето на мрака

и ще събудите спящия свят,

както е писано в стари скрижали -

с медна тръба със магически глас.

Щом неродените са ви избрали,

тази задача се пада на Вас. -

Рече отец Киприян и извади

фино гравирана медна тръба.

С трепет поеха я двамата млади,

както се взема в ръцете съдба. 

Бавно Зафира тръбата поднесе,

устни докоснаха златен мундщук.

Духна, но никакъв звук не излезе.

Тя я подаде на своя съпруг.

С вяра Таян ритуала повтори.

Нищо отново, но миг след това

синя мъгла инструмента разтвори

без да остави от него следа.

Гладко полирана сребърна плоча,

с кръглата форма на пълна луна,

беше вградена в олтара оброчен

от незапомнени времена.

Същите плочи красяха отколе 

всяко светилище в каменен град -

знак за обет на великата воля

към чистотата на младия свят.

Точно когато изчезна тръбата,

всичките дискове, сякаш на сън,

почнаха в пълен синхрон да вибрират

с тих, но проникващ навсякъде звън.

Сребърна мрежа покри градовете.

Здраво втъканите в нея лъчи

щяха да пазят от бяс умовете,

скрити отдолу, за няколко дни.

Щом си отиде денят като рана

и в полумрака луната изгря,

целият свят бе готов за отбрана -

с огън и меч да посрещне врага.

Слабост обхвана Таян и Зафира.

Тежко въздъхна отец Киприян.

Бяха спечелили важно предимство,

но предстоеше невиждана бран.

- Хайде сега да се връщаме вкъщи.

Трябва да хапнете нещо, деца.

Вярно, че вече в духа сте могъщи,

но на стомаха му трябва храна.

С радост героите млади приеха,

вече усетили истински глад.

За да успеят да стигнат навреме,

бяха пропуснали своя обяд.

С кротко пръхтене ги срещнаха в двора

техните верни, любими коне.

Всичко разбираха, сякаш са хора,

малко наивни, но глупави - не.

Нежно Зафира кобила погали,

весело среса добрия жребец.

С ласкави думи Таян ги похвали:

- Вие заслужихте слава и чест!

После отидоха в старата къща.

Хапнаха питка и боб с пастърма,

без да придирят и без да се мръщят.

Всичко е с приказен вкус у дома.

Щом се нахраниха - сладко отпиха

в сребърни чаши напитка от мед,

после зловещата тайна разкриха,

младите - с думи, сковани от лед:

- Гъста мъгла пред очите ни легна

щом доближихме куба от кристал,

после превърна се в нощ непрогледна,

сякаш светът е дълбоко заспал.

Лека-полека изчезна мъглата.

Гледката имаше ясни черти.

Виждахме призрачно каменно плато.

Яркозелени, зловещи очи

мрака прорязваха с поглед мъртвешки.

Гняв и омраза струеше от тях.

Звярът разкъса оковите тежки

и се изсмя с гръмотевичен смях.

Бавно повдигна ръцете си черни.

С шепот раздираше черната пръст,

за да излязат слугите му верни

и да посеят след себе си смърт.

Рев нечовешки изпълни небето

от милион кръвожадни гърла,

с четири страшни вампира начело -

неуязвими за меч и стрела.

С облаци мътни забули ги звярът,

вятър студен им изпрати за вожд,

за да не виждаме как наближават

и да настане последната нощ.

Страшната армия рукна по склона

като река, придошла след порой,

за да погази навеки закона,

който дарява душите с покой.

Блесна светкавица в мрака вечерен.

Гръм я последва след миг или три -

Точка поставил на разказа черен.

Мъдро отец Киприян промълви:

- Благодаря ви, деца мои свидни!

Чуйте какво ще ви кажа сега!

Моите думи да следвате стриктно,

инак ни чака голяма беда.

Спешно обличайте зимните дрехи

И оседлайте конете за път.

Времето крие ключа към успеха.

Трябва да минете тихо отвъд

градските порти и рова защитен.

Тайния проход ще срутя след вас.

Смело  препускайте право на изток.

Битка ще има, но тя е за нас.

После отец Киприян им разказа

как да достигнат до древния храм,

скрит в планината, наречена - Странджа.

Нова задача очаква ги там.

Двамата силни, но скромни герои

бързо нахлузиха кожен екип.

Въпреки тежката вече умора,

те оседлаха конете сами.

Тръгнаха ведро животните смели,

явно уверени в своя успех.

С факла в ръка Киприян ги поведе

в тъмен, отдавна забравен тунел.

Дълго вървяха - почти километър,

за да достигнат до стария вход.

Спря изведнъж проповедникът едър,

верен слуга на човешкия род.

Бавно извади от своята дреха

кожен калъф със щампован орел.

Младите спряха и дъх си поеха -

чували бяха за този тотем.

- Дъще Зафира, на тебе предавам

най-смъртоносната остра кама.

Тя е наследство от твоята майка,

да те опази от жлъч и тъма.

Синко Таяне - пази дъщеря ми.

Вярвам на твоята мъжка ръка.

С тази молитва на теб я оставям.

Дадох ви всичко. Вървете сега! -

рече отец Киприян и натисна

плочка в студената стара стена.

С нея задейства един механизъм,

който отвори в тунела врата.

Лъхна ги вятър, миришещ на зима.

Стана студено - почти отведнъж.

Минаха прага Таян и Зафира,

и се изгубиха в ситния дъжд.

С поглед учителят стар ги изпрати,

после затвори секретния вход,

тръгна обратно с уверени крачки,

а зад гърба му гранитният свод

с трясък прощален навеки се срути.

Вдигна във въздуха облаци прах.

Каменна маса тунела затрупа,

за да не може коварният враг

проход към белия град да намери

и да проникне навътре без бой.

Щеше да срещне защитници смели,