Сказание за изгубената сянка
СКАЗАНИЕ ЗА ИЗГУБЕНАТА СЯНКА
Аз не зная съдбата ли беше решила да срещне
шепа хора – различни, от краища – все непознати.
Връхлетялата буря събра ни – и про̀сти, и грешни,
в дом случаен край пътя, отворил врати пред бедата.
И край огъня щедър – спасени и вече спокойни,
как душа и сърце благодарни бе всеки открехнал!
Светлината ли рукна през всичките наши пробойни –
покрай нас с аромат деликатен на сладка люцерна?
Ала, стаена сред мрака, пълзеше – досущ пепелянка,
поприкрита от мокрия шепот на росисти треви,
разкривена и хитра, потайна, невидима сянка
и до луната – настръхнала котка, гърба си изви.
Той с език ироничен одумваше скромната къща,
хляба скришом начупи, преди да подкани стопанинът,
счупи чашата вино, с което трохи бе преглъщал,
взря се в тежките плитки и тънкия кръст на жена му.
И поревна да бъде съратникът в брачното ложе,
да опита гръдта ѝ с вкуса на съзряваща праскова.
Ти видя ли, и чу ли как скверно охули те, Боже?
И защо не удари с юмрука си тежък по масата!
Превърни го във вълк – та натирван далеч да се скита –
из усоища кални, на върха под звездите да вие,
щом оскъдния залък окраде и пи до насита
и със поглед ехиден опита греха да прикрие.
Ала Гопод прошепна: – Недейте потъва в омраза.
Замълчете. И дума щом никой от вас не пророни,
ще се лута – по-страшно от всеки престъпник наказан,
сам-самичък, низгвертнат по всички човешки закони.
Ще се моли все някой да вдигне ръката си гневна,
да му счупи гръбнака или на дърво да увисне.
Ала само любов и смирение нам са потребни –
да пребъде светът – и во век, и во нине, и присно.
Оттогава навярно блуждае безпътният призрак,
сякаш есенен лист – разпилян – без подслон и без памет,
и нагоре по тънката стълба на мрака възлиза,
там където покой или прошка за сенките няма.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валентина Йотова Todos los derechos reservados
