Сказание за изгубената сянка
СКАЗАНИЕ ЗА ИЗГУБЕНАТА СЯНКА
Аз не зная съдбата ли беше решила да срещне
шепа хора – различни, от краища – все непознати.
Връхлетялата буря събра ни – и про̀сти, и грешни,
в дом случаен край пътя, отворил врати пред бедата.
И край огъня щедър – спасени и вече спокойни,
как душа и сърце благодарни бе всеки открехнал!
Светлината ли рукна през всичките наши пробойни –
покрай нас с аромат деликатен на сладка люцерна?
Ала, стаена сред мрака, пълзеше – досущ пепелянка,
поприкрита от мокрия шепот на росисти треви,
разкривена и хитра, потайна, невидима сянка
и до луната – настръхнала котка, гърба си изви.
Той с език ироничен одумваше скромната къща,
хляба скришом начупи, преди да подкани стопанинът,
счупи чашата вино, с което трохи бе преглъщал,
взря се в тежките плитки и тънкия кръст на жена му.
И поревна да бъде съратникът в брачното ложе,
да опита гръдта ѝ с вкуса на съзряваща праскова.
Ти видя ли, и чу ли как скверно охули те, Боже?
И защо не удари с юмрука си тежък по масата!
Превърни го във вълк – та натирван далеч да се скита –
из усоища кални, на върха под звездите да вие,
щом оскъдния залък окраде и пи до насита
и със поглед ехиден опита греха да прикрие.
Ала Гопод прошепна: – Недейте потъва в омраза.
Замълчете. И дума щом никой от вас не пророни,
ще се лута – по-страшно от всеки престъпник наказан,
сам-самичък, низгвертнат по всички човешки закони.
Ще се моли все някой да вдигне ръката си гневна,
да му счупи гръбнака или на дърво да увисне.
Ала само любов и смирение нам са потребни –
да пребъде светът – и во век, и во нине, и присно.
Оттогава навярно блуждае безпътният призрак,
сякаш есенен лист – разпилян – без подслон и без памет,
и нагоре по тънката стълба на мрака възлиза,
там където покой или прошка за сенките няма.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
