Хладна, тиха, лятна сутрин
детски смях и дъх на море - няма друго.

Тъй е вече пети ден - изгорял и отегчен.

В точната пропорция да се шляе моят ум.

Това опасно оръдие на духа,

олимпийски медалист на еволюцията,

или дар от нещо от нас отвъд.

Можеш с него да решиш проблем,

да хванеш заек, или елен, 

да съчиниш есе,

да намериш вкаменелост,

да убиеш, или създадеш.

Аз реших да съзерцавам.

Не защото съм монах будист,

а защото съм дете

и всичко ме влече към себе си

като масивна черна дупка

милиони обикалящи звезди.

Ето например пясъкът -

грапав, жълт и ситен.

Като захар, но солен.

Е, трябваше да опитам и да разбера.

Познаваш ли нещо наистина,

ако не подразни всичките ти сетива?

Навярно бих се примирил

без тази информация,

но днес аз щях да знам!

Изключвам морето и дразнещите детски гласове.

Включвам госпожица Фантазия на пълен капацитет.

В шепата държа остатъци на милиони векове.

Натрошени рачешки черупки,

жевели в техните си древни светове.

Имам и прашинка кост на акула,

всъщност по прашинка от всички зверове,

живяли някога преди това море.

Други пък са просто пръст или скала.

Сигурен съм, че половината

са отронени от гонитба на

нещо-си-завър и нещо-си-донт.

После е пикирал нещо-си-дактил

и е завихрил амалгамата от живот пред очите ми.

Да, в шепите си имам цялата вселена,

Ето откъде на някой възрастен му е хрумнало това

банално патетично откровение за малките деца.