daik (Георги Динински)
355 483
29 abr 2006, 21:47

“Слава” 

  Poesía
882 0 10
Когато от гърдите си направиш барабан
и удряш този тъпан до забрава,
не си мисли, че си избран
и че тълпата ще извика: “ Слава…!”
Тя – Истината, не е само вик,
кънтящ от празнодумно многословие,
а още повече не е и стих
-нуждае се от мъничко условие:
Очите ти да са платното на художник,
в слухът ти да звучи мелодия желана,
ръцете ти по - нежно от любовник
да слагат думичките по екрана.
….
Когато носиш във душата си дъга,
с дъга рисуваш- не с крака.

© Георги Динински Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Точно казано! Поздрав
  • Страхотен стих и съдържание! Много ми харесва! (6)
  • Утре няма да забравя!
    Ще чета!
    Видях, че имаш ново,
    но четенето -
    утре през ноща!)))
  • Дали ще ме четът и утре?-Не е за моята уста лъжица.
    Тогава само червей ще преглътне последната костица.
    Изгубил дланите когато искаш длани, докосването връщаш..
    ала след тебе ще остане могилката за всички ни една и съща.
    Днес радост или смях живота с пълни шепи дава
    а утре прах...а утре е забрава.
  • Да прав си Геца! Всичките условия са трудно постижими -
    и затова, кой-както може пише в любимите си рими;
    но времето,(което казват "е вечен съдник на нещата",
    само ще отдели зърната на истината от словесната салата.)))

    Ала на нас ще ни е все едно , когато
    младеж от скука "втасал" ни прелисти в бъдещето непознато
    и в поривите ни написани, най-искрени и чисти,
    открие сам за себе си, че сме били туристи!)))

    За туй и нека да подскачаме към прозорците открехнати -
    жените нека да възпяваме със рими в стихове навехнати,
    да бъдеме, каквито можем - щом под небето сме такива;
    да бъдеме докато можем, защото всичко тленно си отива!)))
  • Повдигам се да стигна прозореца открехнат.
    Зад него са жените - заоблени от парата, красиви.
    Как искам да ги видя! Да можеше сега да мина по отвесната стена
    или да бяха тук приятелите ми, да ме повдигнат.
    А само как се гонят - гонитбата напомня
    завръщане на стадо, което в залеза нахлува...
    И през каква фуния господ гърдите е наливал,
    щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.
    Пълзи червена мравка и някъде към обед
    ще стигне гледката и ще умре върху прозореца с възторг помътен.
    Повдигам се отново и дращя по стената,
    а тялото ми сякаш вар гаси - така гори отвътре.
    В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
    Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
    И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
    към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.
    Ала напразно се измъчвам! Кой ще ти помогне
    да видиш всичко - тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството.
    И за какво се питаме тъй често кой е между нас поета?
    И за какво стоим един пред друг, изправени на пръсти?

    Борис Христов
  • Така е, всеки рисува с каквото може!
  • Точно от твоят стих имах нужда днес,Благодаря!
    Отличен стих за отлична насока!
  • Когато бием барабана,Дайки и да викаш,не можем да те чуем.
    Рано,рано ти слагам трите удивителни!!!
    Поздравче!
  • Много вярно и хубаво казано. Поздравления!!! А кавичките в заглавието също са си на мястото. (6)
Propuestas
: ??:??