СЛЕДА
Дочувам горестния плач на времето,
заключено в стрелките и махалото,
от безизходност как отмерва себе си,
за да намери на духа си тялото.
Препъвам се във гравитацията,
планетността на случки и събития открила.
Лице в лице и в схватка с провокацията,
че тук съм още, още - че съм жива.
Надеждата ми беше сладък дъжд, негà
за дните ми под сянката на камъка.
Луна им бе енигматичната тъга, ...