Следа
СЛЕДА
Дочувам горестния плач на времето,
заключено в стрелките и махалото,
от безизходност как отмерва себе си,
за да намери на духа си тялото.
Препъвам се във гравитацията,
планетността на случки и събития открила.
Лице в лице и в схватка с провокацията,
че тук съм още, още - че съм жива.
Надеждата ми беше сладък дъжд, негà
за дните ми под сянката на камъка.
Луна им бе енигматичната тъга,
усмивката - на слънцето им замъка.
А мъртвите... А мъртвите оплаках
и бяла беше траурната дреха.
Но потъмня от саждите на Влака,
които красотата ù отнеха.
По гарите раздадох обредните хлябове,
наречени за зверове и птици,
възпряла като подивели впрягове
измислени човечета в зениците.
Едничка мисия сега ми е следата.
Примамва ме и ме зове
като стъписваща стихия.
Сред корени и върхове
между небето и земята все се вие...
© Диана Кънева All rights reserved.
