Слушам те...

За какво си говорим? За грижи и бит.

За малките хора, за тъжния сплит

от коварство и маски без граници –

а драмата твоя бърбори на своя език,

партнирам добре, макар и с поддържаща

роля в сценария.

Май искаш да видиш, да пробваш,

да стъпиш на меко (дано пък душата не ме предаде!) -

коя съм, отидох ли вече далеко

и мога ли пак да се върна при теб...

До извора спряхме. И жадни терзаем,

и мъчи световна тъга, душите говорят

и пак не признаваме – реброто адамово

е общо все пак! Горчилка от сайдера стар

и греховен така ни се иска да пием,

но нека не търсим  змията да блазни –

листото от оная смокиня вече изгнило!

Когато били сме навън от имота,

светите дървета вякой рендосал!

Държа във дланта си кълбо и го крия,

но вече не знам – дали си Тезей,

или в костюм минотавър, бестия,

при когото  принцесите идват сами...

Докато те слушам, изплитам от горест

торба от познати лъжи 

и в нейните рехави джобове слагам

изрезки обич да падат...