Бели пухкави облачета
сякаш сладък памук,
вятър движи в небесните шири.
Родопи мълчат
под зелен ямурлук,
а в сърцето ми, обич завира. 

От сърдитото слънце
има малка следа,
но Родопи ме милват с прохлада.
Орфееви песни,
простор, свобода
и огромна, безмерна наслада. 

Очите не спират да целуват скали.
Търся думи, но всички са слаби...
Тишина... Красота... Родопи мълчи...
Тая хубост с очите се граби.... 

Ако утре потърся в душата си мир,
ще се върна в Родопската пазва.
Необятност, загадка, природен кумир
и безкрай със когото приказвах.... 

И усещам напира ручило в гласа
щом погледна напред и нагоре.
Родопи са точно душевна врата
и през нея, Бог ни говори...