Зимата съблече своята кожа. Снегът остана до колене.
И аз момиче с най – белите коси, небрежно ги разпуснах
върху твоите очи. Сънуваше ме в своя зимен сън, а аз
рисувах животът ни отвън. И всяка мъничка снежинка
плетеше топло одеяло за нашето гнездо, което казваше
ми, че е цяло. Цяло от една космическа вселена - подарена.
В центъра на моите очи беше ти. И през заскрежения прозорец
усетих с кожата си погледа ти - настрани.
Зимата ни фотографира и остави в моето сърце стъпките ти –
снежните следи.
И падаха парцали сняг и преспи затрупаха входния ни праг.
Едно момиче с бяла рокля бях и можех да пребродя този сняг ...