Белите сови на времето
вече не носят писма на приятели.
Вместо да хвъркат умерено,
режат небето със крясъци.
Вместо да драскат кафезите,
вплели до кръв свободата им,
те се кикотят изплезени
две планини над главата ми.
Казват, че чели писмата ми.
Но дали те въобще съществуват...
Искам да тичам сред бухали
и се чувствам безпомощно луда. ...