Подземни сили дърпат ме към теб,
мразя те и същевременно обичам,
изтръгва се от мене този остарял завет,
искам те и същевременно отричам.
В клопка хваната, безпомощна, измъчена,
мъча и увивам се в гърди твои,
задушена и от света отлъчена,
озовавам се в дупка с отровни спори.
Познат полъх на чистота и мъдрост
облива ме и ме моли,
моли и настоява, крещи и ме дърпа,
дърпа ме и ме изгаря.
Лъжите ти, грозни и красиви,
пронизват ме като смъртоносни стрели,
сърцето ми трепери, на цигулка свири
тъжните дни на моите деди.
Самотна скитам се, умирам,
тялото ми плува в огнени вълни,
лицето ти познато аз гледам,
гледам и презирам,
кълна и съжалявам завинаги.
Душа ми изветряла търси утеха,
тя реве, гърчи се и стене,
огньовете на Ада страшно, но полека,
я дерат, парят я и убиват самата мене.
Глътка въздух из бездънното море
не се мярка никъде - като удавник,
с ръце прострени към необятното небе,
се скитам отново - отхвърлен, странник.
Безцелен живот, горчива обич изгаря
ме отвътре. Останките ми тлеят и не ще загаснат,
опитвам се, мъча се да се поправя,
ти ликуваш и оставяш да ме разпнат.
Глас далечен се прокрадва,
вече не крещи, не стене, а мълви,
мълви тихо, мълви нежно, и загася огъня
във вече празните, измъчени стени.
Ръката на странник изважда удавника в мене,
топлината на слънцето, тъй сладка и мечтана,
облива ме и закриля. Вълчица, горда майка, започва да ближе
голямата зейнала в душа ми рана.
Царство златно ме приветства, дъха ми спира -
колене ми срещат студената земя,
очи обезумели и със срам без мира
покайват се и умоляват Небесния баща.
© Реджина Todos los derechos reservados