Подземни сили дърпат ме към теб,

мразя те и същевременно обичам,

изтръгва се от мене този остарял завет,

искам те и същевременно отричам.

В клопка хваната, безпомощна, измъчена,

 мъча и увивам се в гърди твои,

задушена и от света отлъчена,

озовавам се в дупка с отровни спори.

Познат полъх на чистота и мъдрост

облива ме и ме моли,

моли и настоява, крещи и ме дърпа,

дърпа ме и ме изгаря.

Лъжите ти, грозни и красиви,

пронизват ме като смъртоносни стрели,

сърцето ми трепери, на цигулка свири

тъжните дни на моите деди.

Самотна скитам се, умирам,

тялото ми плува в огнени вълни,

лицето ти познато аз гледам,

гледам и презирам,

кълна и съжалявам завинаги.

Душа ми изветряла търси утеха,

тя реве, гърчи се и стене,

огньовете на Ада страшно, но полека,

я дерат, парят я и убиват самата мене.

Глътка въздух из бездънното море

не се мярка никъде - като удавник,

с ръце прострени към необятното небе,

се скитам отново - отхвърлен, странник.

Безцелен живот, горчива обич изгаря

ме отвътре. Останките ми тлеят и не ще загаснат,

опитвам се, мъча се да се поправя,

ти ликуваш и оставяш да ме разпнат.

Глас далечен се прокрадва,

вече не крещи, не стене, а мълви,

мълви тихо, мълви нежно, и загася огъня

във вече празните, измъчени стени.

Ръката на странник изважда удавника в мене,

топлината на слънцето, тъй сладка и мечтана,

облива ме и закриля. Вълчица, горда майка, започва да ближе

голямата зейнала в душа ми рана.

Царство златно ме приветства, дъха ми спира -

колене ми срещат студената земя,

очи обезумели и със срам без мира

покайват се и умоляват Небесния баща.