Толкова зими, есени, лета
тъй си останаха зад мене
и спазъм от една мечта -
пролет дъхът ми пак да вземе...

Да шушнат листата пак,
птички сред тях да чуруликат,
а мекият притихващ здрач
да извае образ на момиче.

Да прошепна онова "Обичам",
което и брезичките шумят,
когато с любовта на птица
вятърът ти праща знак...

Ех, мечта!
Скрита вече така далече,
зад девет планини в десета,
само спазъмът сърдечен
в нас си остава до последно...