Заставаш пред мен като спомен неясен
и тръсваш момчешки глава,
усмихнат, разбиращ, но някак далечен,
протягаш към мене ръка.
Напрягам очи да те видя по-ясно;
пред мен - непрогледна мъгла!
Изтрило е времето следата по пясъка,
като след прилив на морска вълна.
Какво знам за теб? Толкова малко.
Изобщо дали те познавам?
Аз знам онова момче, лудото, някога -
с трабанта и с дълга коса.
Не зная какво във живота преминал си -
предателства, обич, тъга?
И верен приятел дали винаги имал си?
В беда кой подал е ръка?
Стоя и си мисля как странно е времето!
Миг само - а колко години изтри
и тъжно над мене провисва небето,
заплака с дъждовни сълзи.
И пак битието залива ме с грижите,
и пак лудостта на деня ме посреща;
отново забравям - най-ценни са хората,
с които съдбата в живота те среща!
© Валя Todos los derechos reservados
Много вълнуващ спомен!
Поздравявам те от сърце!!!