20 nov 2009, 13:02

Спомен 

  Poesía
702 0 1

Заставаш пред мен като спомен неясен

и тръсваш момчешки глава,

усмихнат, разбиращ, но някак далечен,

протягаш към мене ръка.

 

Напрягам очи да те видя по-ясно;

пред мен - непрогледна мъгла!

Изтрило е времето следата по пясъка,

като след прилив на морска вълна.

 

Какво знам за теб? Толкова малко.

Изобщо дали те познавам?

Аз знам онова момче, лудото, някога -

с трабанта и с дълга коса.

 

Не зная какво във живота преминал си -

предателства, обич, тъга?

И верен приятел дали винаги имал си?

В беда кой подал е ръка?

 

Стоя и си мисля как странно е времето!

Миг само - а колко години изтри

и тъжно над мене провисва небето,

заплака с дъждовни сълзи.

 

И пак битието залива ме с грижите,

и пак лудостта на деня ме посреща;

отново забравям - най-ценни са хората,

с които съдбата в живота те среща!

 

 

© Валя Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Страхотно е стихотворението ти, Валя!
    Много вълнуващ спомен!
    Поздравявам те от сърце!!!
Propuestas
: ??:??